Валтер Халщайн е първият председател на Европейската комисия от 1958 до 1967 г., ангажиран европеец и решителен поддръжник на
европейската интеграция.
Като председател на Европейската комисия Халщайн работи за бързо създаване на Общия пазар. Енергичният му ентусиазъм и способността му да убеждава съдействат за каузата на европейската интеграция дори и след като вече не е на ръководния си пост. По време на неговия мандат интеграцията постига значителен напредък.Бившият държавен секретар на германското министерство на външните работи първоначално получава международно признание чрез „доктрината Халщайн“ през 50-те години на ХХ век, която определя външната политика на Германия за дълго време и чиято същност е свързването на младата демокрация със Западна Европа.
Валтер Халщайн е роден на 17 ноември 1901 г. в град Майнц в югозападна Германия, в семейството на строителен надзорник– протестант. След завършване на местната гимназия учи право и политически науки в Бон, Берлин и Мюнхен. През 1925 г. се дипломира и започва работа като асистент на професор в Берлинския университет. През 1927 г. става член на изпитна комисия в университета в Рощок в Северна Германия, като през 1929 г. получава квалификация на преподавател. Една година по-късно е назначен на поста завеждащ катедра по частно и фирмено право - длъжност, която заема през следващите 10 години, и става специалист в тази област, уважаван учен и международно признат университетски преподавател. По-късно е професор във Франкфуртския университет, откъдето през 1942 г. е призован в германските въоръжени сили въпреки враждебността му към нацизма. След навлизането на съюзническите сили през 1944 г. Халщайн е изпратен във военнопленнически лагер в САЩ, където създава своеобразен университет“ и запознава затворниците със законите и техните права.
След войната е назначен за заместник-ректор на Франкфуртския университет, а през 1948 г. е поканен от университета Джорджтаун като гостуващ лектор. Като един от първите германски учени, поканени от американски университет, той се убеждава,че Германия трябва да участва в международните инициативи, които укрепват връзките между демокрациите след Втората световна война. За него присъединяването към международни съюзи като ООН и НАТО е от ключово значение за връщането на Германия на международната сцена.
Отличните дипломатически умения на Халщайн, осъзнаването на необходимостта от европейско единство и специализираните му познания в тази област дават основание на Конрад Аденауер, по това време канцлер на Германия, да го назначи за ръководител на делегацията, която води преговори на конференцията „Шуман“ за създаването на Европейската общност за въглища и стомана през 1950 г. По това време той работи в тясно взаимодействие със своя френски колега Жан Моне. И двамата скоро разбират, че споделят едни и същи възгледи за необходимостта от европейска интеграция с оглед на благоденствието на Европа.
През 1951 г. Аденауер назначава Халщайн за държавен секретар във федералното външно министерство, където той не само участва в създаването на ЕОВС, но и в опит за създаване на Европейска отбранителна общност, която да обединява бюджета, въоръжените сили и политиката в областта на въоръженията на западноевропейските страни. Той участва също така в преговорите с Израел за изплащане на репарации на еврейския народ и играе важна роля в определяне на стратегията на германските външни отношения. „Доктрината Халщайн“ от 1955 г. представлява строго политическо споразумение Западна Германия да не установява дипломатически отношения със страни, които са
признали Източна Германия (ГДР).
За Халщайн неуспехът при създаването на Европейската отбранителна общност през 1954 г. представлява голяма и реална заплаха за сигурността на Германия и Западна Европа, тъй като в разделена Европа за Съветския съюз ще е по-лесно да разшири влиянието си. Това го кара да насочи своята енергия към процеса на икономическа, вместо на политическа интеграция. Той става твърд привърженик на европейското единство чрез създаването на Европейска икономическа общност. Първите стъпки към икономическа интеграция, които дават възможност на хората, услугите и стоките да се движат свободно, са предприети на конференцията в Месина през 1955 г. Макар и Халщайн първоначално да желае тази интеграция да бъде всеобхватна и да се осъществи колкото е възможно по-бързо, политическите реалности на времето го карат да признае, че постепенното сливане на пазарите на държавите-членки ще бъде от максимална полза за всички. През 1958 г. влиза в сила Римският договор и Халщайн е избран за първия председател на Комисията на Европейската
икономическа общност.
Макар и Халщайн вече да е осъзнал, че интеграцията няма да стане реалност толкова бързо, колкото би искал, като председател на Комисията той става движеща сила на последвалия ускорен процес на интеграция. Например през своя мандат, наречен „период на Халщайн“, той започва утвърждаването на европейското законодателство, което по-късно има огромно отражение върху националното законодателство. Като привърженик на федерална Европа със силна Комисия и Парламент (за да се избегне второстепенна роля на Съюза спрямо националните правителства), Халщайн преследва една цел за Европейската общност: представата за обединена Европа, както това е посочено в Декларацията „Шуман“ от 9 май 1950 г. По това време обаче президентът на Франция дьо Гол има други възгледи: докато Халщайн смята, че трябва се постигне федерация, което означава предаване на голяма част от националните капацитет и правомощия на Съюза, дьо Гол е на мнение, че Европа трябва да поеме по пътя на конфедерацията, като се превърне в „Европа на държавите“, като у държавите-членки останат повече правомощия. Натрупването на разногласия между френското правителство и другите държави-членки по редица въпроси, свързани с това фундаментално различие във възгледите, довежда през 1965 г. до „кризата на празния стол“, когато за известно време Франция оттегля представителите си от европейските институции, докато не се постигне компромис.Без енергичния ентусиазъм на Халщайн, без неговите дипломатически умения за водене на преговори и способността му да убеждава бързата европейската интеграция по време на неговия мандат не би била възможна.
Конрад Аденауер
прагматичен демократ и неуморен обединител
Първият канцлер на Федерална република Германия, който е начело на новосъздадената държава от 1949 до 1963 г., променя облика на следвоенна Германия и историята на Европа повече от който и да било друг. Като много политици от своето поколение още след Първата световна война Аденауер разбира, че траен мир може да се постигне само чрез обединяването на Европа. Опитът му по време на Третия райх (той е отстранен от нацистите от длъжността кмет на Кьолн) потвърждава това убеждение. През 6-те години от 1949 до 1955 Аденауер постига дългосрочните външнополитически цели да обвърже бъдещето на Германия със западния съюз: членството в Съвета на Европа (1951 г.), основаването на Европейската общност за въглища и стомана (1952 г.) и влизането на Германия в НАТО (1955 г.).
Крайъгълен камък на външната политика на Аденауер е помирението с Франция. Заедно с президента на Франция Шарл дьо Гол е достигната повратна точка – през 1963 г. някогашните непримирими врагове Германия и Франция подписват договор за дружба, който представлява един от жалоните по пътя на европейската интеграция.
Аденауер е роден на 5 януари 1876 г. в католическия Кьолн в семейство със скромен произход, в което бащата поддържа ред и дисциплина. През 1904 г. се жени за дъщеря на влиятелно кьолнско семейство, в резултат на което установява връзки с местни политици и сам започва активно да се занимава с политика. Използва политическия си талант като член на католическата партия „Център“ и кариерата му тръгва нагоре, като през 1917 г. става кмет на Кьолн. Тази длъжност предполага участие в големи проекти като построяването на първата автомагистрала в Германия между Кьолн и Бон и Аденауер става известен като непоколебима и решителна личност. Избягвайки крайните политически убеждения, които привличат мнозина от неговото поколение, той се посвещава на налагането сред съгражданите си на усърдие, ред, християнски морал и ценности. В края на 20-те години на ХХ век нацистката партия започва клеветническа кампания срещу Аденауер. Той е обвиняван, че изпитва антигермански чувства, прахосва обществени средства и симпатизира на ционисткото движение. Когато след идването на нацистите на власт през 1933 г. Аденауер отказва да украси града с пречупени кръстове във връзка с посещение на Хитлер, той е уволнен и банковите му сметки са замразени. Остава без работа, без дом и без доходи, като зависи от благоразположението на приятелите си и на църквата. Макар и по време на войната да се стреми да остане незабележим, на няколко пъти е арестуван. След неуспешното покушение срещу Хитлер през 1944 г. Аденауер е затворен в печално известния затвор на Гестапо „Браувайлер“ в Кьолн.
След войната Аденауер е възстановен от американците като кмет на Кьолн, но малко по-късно, когато градът става част от британската окупационна зона, е отстранен от поста от англичаните. Това му дава време да се посвети на основаването на Християндемократическия съюз (ХДС), за който той се надява, че ще обедини в една партия протестантите и католиците в Германия. През 1949 г. Аденауер става първият канцлер на Федерална република Германия (Западна Германия). Първоначално се смята, че той ще остане на канцлерския пост за кратко, тъй като по това време вече е на 73 години. Но обратно на очакванията Аденауер (когото наричат „Der Alte“ или „Стареца“) заема поста през следващите 14 години, в резултат на което освен като най-младия кмет на Кьолн, остава в историята и като най-възрастния канцлер на Германия. Под негово ръководство Западна Германия става стабилна демокрация и постига трайно помирение със съседните си страни. Той успява да възстанови известна част от суверенитета на Западна Германия, като интегрира страната с възникващата евроатлантическа общност (НАТО и Организацията за европейско икономическо сътрудничество).
Опитът на Аденауер по време на Втората световна война го прави политически реалист. Възгледите му за ролята на Германия в Европа са силно повлияни от двете световни войни и вековната вражда между Германия и Франция. Поради това той посвещава вниманието си на идеята за общоевропейско сътрудничество.
Аденауер е голям привърженик на Европейската общност за въглища и стомана, началото на която се поставя с декларацията „Шуман“ от 9 май 1950 г, а също и на Европейската икономическа общност, която е създадена през март 1957 г.
Възгледите на Аденауер за Европа се основават на идеята, че обединението на континента е от изключителна важност за трайния мир и стабилност. Поради тази причина той работи неуморно за помирението на Германия с бившите ѝ врагове и най-вече с Франция. По-късно Елисейският договор от 1963 г., известен също като Договора за дружба, скрепява това помирение. С него Германия и Франция поставят здрава основа за отношения, които слагат край на няколковековна вражда помежду им.
Благодарение на политическите си умения, решимост, прагматизъм и ясно виждане за ролята на Германия в обединена Европа, Аденауер превръща родината си в свободна и демократична страна, каквато тя е и днес. В наши дни това не само се приема за даденост, но е и залегнало в устоите на съвременното германско общество.
Конрад Аденауер е една от най-забележителните личности в историята на Европа. За него европейското обединение означава не само мир, но също и начин за реинтегриране на постнацистка Германия в международния живот. Тази Европа, която днес познаваме, би била невъзможна без доверието, което той е внушавал у останалите европейски страни чрез последователната си външна политика. Постиженията му все още се признават от неговите сънародници, които през 2003 г. го избират за „най-великия германец на всички времена“.
__________________________
Вижте също:
Първият канцлер на Федерална република Германия, който е начело на новосъздадената държава от 1949 до 1963 г., променя облика на следвоенна Германия и историята на Европа повече от който и да било друг. Като много политици от своето поколение още след Първата световна война Аденауер разбира, че траен мир може да се постигне само чрез обединяването на Европа. Опитът му по време на Третия райх (той е отстранен от нацистите от длъжността кмет на Кьолн) потвърждава това убеждение. През 6-те години от 1949 до 1955 Аденауер постига дългосрочните външнополитически цели да обвърже бъдещето на Германия със западния съюз: членството в Съвета на Европа (1951 г.), основаването на Европейската общност за въглища и стомана (1952 г.) и влизането на Германия в НАТО (1955 г.).
Крайъгълен камък на външната политика на Аденауер е помирението с Франция. Заедно с президента на Франция Шарл дьо Гол е достигната повратна точка – през 1963 г. някогашните непримирими врагове Германия и Франция подписват договор за дружба, който представлява един от жалоните по пътя на европейската интеграция.
Аденауер е роден на 5 януари 1876 г. в католическия Кьолн в семейство със скромен произход, в което бащата поддържа ред и дисциплина. През 1904 г. се жени за дъщеря на влиятелно кьолнско семейство, в резултат на което установява връзки с местни политици и сам започва активно да се занимава с политика. Използва политическия си талант като член на католическата партия „Център“ и кариерата му тръгва нагоре, като през 1917 г. става кмет на Кьолн. Тази длъжност предполага участие в големи проекти като построяването на първата автомагистрала в Германия между Кьолн и Бон и Аденауер става известен като непоколебима и решителна личност. Избягвайки крайните политически убеждения, които привличат мнозина от неговото поколение, той се посвещава на налагането сред съгражданите си на усърдие, ред, християнски морал и ценности. В края на 20-те години на ХХ век нацистката партия започва клеветническа кампания срещу Аденауер. Той е обвиняван, че изпитва антигермански чувства, прахосва обществени средства и симпатизира на ционисткото движение. Когато след идването на нацистите на власт през 1933 г. Аденауер отказва да украси града с пречупени кръстове във връзка с посещение на Хитлер, той е уволнен и банковите му сметки са замразени. Остава без работа, без дом и без доходи, като зависи от благоразположението на приятелите си и на църквата. Макар и по време на войната да се стреми да остане незабележим, на няколко пъти е арестуван. След неуспешното покушение срещу Хитлер през 1944 г. Аденауер е затворен в печално известния затвор на Гестапо „Браувайлер“ в Кьолн.
След войната Аденауер е възстановен от американците като кмет на Кьолн, но малко по-късно, когато градът става част от британската окупационна зона, е отстранен от поста от англичаните. Това му дава време да се посвети на основаването на Християндемократическия съюз (ХДС), за който той се надява, че ще обедини в една партия протестантите и католиците в Германия. През 1949 г. Аденауер става първият канцлер на Федерална република Германия (Западна Германия). Първоначално се смята, че той ще остане на канцлерския пост за кратко, тъй като по това време вече е на 73 години. Но обратно на очакванията Аденауер (когото наричат „Der Alte“ или „Стареца“) заема поста през следващите 14 години, в резултат на което освен като най-младия кмет на Кьолн, остава в историята и като най-възрастния канцлер на Германия. Под негово ръководство Западна Германия става стабилна демокрация и постига трайно помирение със съседните си страни. Той успява да възстанови известна част от суверенитета на Западна Германия, като интегрира страната с възникващата евроатлантическа общност (НАТО и Организацията за европейско икономическо сътрудничество).
Опитът на Аденауер по време на Втората световна война го прави политически реалист. Възгледите му за ролята на Германия в Европа са силно повлияни от двете световни войни и вековната вражда между Германия и Франция. Поради това той посвещава вниманието си на идеята за общоевропейско сътрудничество.
Аденауер е голям привърженик на Европейската общност за въглища и стомана, началото на която се поставя с декларацията „Шуман“ от 9 май 1950 г, а също и на Европейската икономическа общност, която е създадена през март 1957 г.
Възгледите на Аденауер за Европа се основават на идеята, че обединението на континента е от изключителна важност за трайния мир и стабилност. Поради тази причина той работи неуморно за помирението на Германия с бившите ѝ врагове и най-вече с Франция. По-късно Елисейският договор от 1963 г., известен също като Договора за дружба, скрепява това помирение. С него Германия и Франция поставят здрава основа за отношения, които слагат край на няколковековна вражда помежду им.
Благодарение на политическите си умения, решимост, прагматизъм и ясно виждане за ролята на Германия в обединена Европа, Аденауер превръща родината си в свободна и демократична страна, каквато тя е и днес. В наши дни това не само се приема за даденост, но е и залегнало в устоите на съвременното германско общество.
Конрад Аденауер е една от най-забележителните личности в историята на Европа. За него европейското обединение означава не само мир, но също и начин за реинтегриране на постнацистка Германия в международния живот. Тази Европа, която днес познаваме, би била невъзможна без доверието, което той е внушавал у останалите европейски страни чрез последователната си външна политика. Постиженията му все още се признават от неговите сънародници, които през 2003 г. го избират за „най-великия германец на всички времена“.
__________________________
Вижте също:
Йохан Вилем Байен
Международният банкер, бизнесмен и политик Йохан Вилем Байен е нидерландец, който със своя „план Байен“ вдъхва нов живот на процеса на европейска интеграция в средата на 50-те години на ХХ век.Байен е един от по-малко известните членове на групата бащи основатели на ЕС. Хората, които са го познавали, са се възхищавали на неговия чар, ориентация в международните дела и лекота на общуване.Като министър на външните работи на Нидерландия Байен има важен принос за процеса на обединение на Европа. Той успява да убеди противопоставящите се сили в Нидерландия, както и в Европа, да приемат европейската интеграция. Неговият „план Байен“ е предложение за митнически съюз и широко икономическо сътрудничество на общ европейски пазар. Същността на плана е заложена в Римските договори през 1957 г. и оттогава представлява основата на Европейския съюз.
Йохан Вилем (Вим) Байен е роден на 2 май 1897 г. в Утрехт, Нидерландия. Като син на богато семейство той има безгрижно детство и получава възпитание, при което акцентът е поставен върху литературата и музиката. Кариерата си в областта на националните и международните финанси започва, след като през 1918 г. завършва университета в Утрехт. Първото му назначение е в нидерландското министерство на финансите, но през 1924 г. той преминава в банковата сфера и частния бизнес. По-късно Байен става президент на Банката за международни разплащания и директор на британско-нидерландската фирма за хранителни продукти Юниливър.
През Втората световна война, докато родината му е окупирана от Германия, Байен работи в изгнание в Лондон. През 1944 г. той играе важна роля на конференцията в Бретън Уудс, на която се поставят основите на следвоенната международна финансова система. От 1946 г. представлява Нидерландия в съвета на Световната банка, а от 1948 г. изпълнява същата роля в Международния валутен фонд.
Байен е министър на външните работи в годините на възстановяването след Втората световна война. По време на войната той се убеждава, че за да се предотвратят периодично възникващите финансови кризи - като тази през 30-те години на XX век - е необходимо пълноценно регионално икономическо сътрудничество. Ръководителите в цяла следвоенна Европа започват да осъзнават, че ужасите на войната и икономическите кризи могат да се предотвратят чрез международно сътрудничество. Докато някои инициативи поставят ударението върху разгръщането на идеята в световен мащаб, Байен смята, че повече може да се постигне чрез регионално сътрудничество. Първите стъпки към икономическо сътрудничество са предприети през 1948 г. с плана „Маршал“ – огромен пакет от американска помощ за Европа, който изисква от европейските страни да координират икономическите въпроси в ОИСР. След декларацията „Шуман“ от 9 май 1950 г. се създава Европейската общност за въглища и стомана с крайната цел да се направят невъзможни войните в Европа.
Байен обаче вижда възможности за по-широко сътрудничество между европейските страни. Той осъзнава, че по това време ще е трудно да се осъществи политическа интеграция и успява да убеди колегите си в Нидерландия и Европа, че напредък може да се постигне с по-нататъшно икономическо сътрудничество, като вярва, че ще последва политическо обединение. От опита си в международната банкова и финансова сфера Байен знае, че проблеми като търговските бариери и безработицата не могат да се решат лесно на национално равнище, а изискват международен подход. Въпреки нежеланието и дори откритото противопоставяне от страна на нидерландското правителство, той успява да предложи плана си както по време на обсъждането на Европейската отбранителна общност, така и на обсъждането на Европейската политическа общност в началото на 50-те години на ХХ век.
Първоначално планът не получава голяма подкрепа, най-вече поради факта, че по това време френското правителство не проявява интерес към по-нататъшната икономическа интеграция. Когато обаче се провалят плановете за Европейска отбранителна общност заради решението на френския парламент да не ратифицира договора, ситуацията се променя. Стига се до задънена улица, тъй като нито планираната отбранителна общност, нито политическа общност имат шансове да бъдат реализирани. Това отново поставя в центъра на вниманието „плана Байен“. Планът се основава на виждането, че е необходимо пълноценно икономическо сътрудничество не само в областта на въглищата и стоманата, а цялостно. Поради това решението е общ пазар за всичко по примера на сътрудничеството между Белгия, Нидерландия и Люксембург, установено със споразумението за Бенелюкс през 1944 г. Под ръководството на белгийския министър Пол-Анри Спаак страните от Бенелюкс съчетават идеите на Байен с френския план за общност в областта на атомната енергия и дават на Байен възможност да представи плановете си на конференцията в Месина през 1955 г. Той обяснява, че политическо единство е немислимо без общ пазар с известна обща отговорност за икономическата и социалната политика и без наднационален орган. Това мнение съвпада с мненията на останалите участници в конференцията. В резултат на това през март 1957 г. шест страни подписват Римските договори и създават Европейската икономическа общност и Евратом.
През следващите години ролята на Байен често се пренебрегва, но неговата дейност допринася за процеса на европейска интеграция през 50-те години на ХХ век и му отрежда заслужено място след изтъкнатите личности, които днес наричаме бащи основатели на Европейския съюз. Той ще бъде запомнен задълго като човека, който даде нов тласък на европейския проект, когато това беше най-нужно.
Йохан Вилем (Вим) Байен е роден на 2 май 1897 г. в Утрехт, Нидерландия. Като син на богато семейство той има безгрижно детство и получава възпитание, при което акцентът е поставен върху литературата и музиката. Кариерата си в областта на националните и международните финанси започва, след като през 1918 г. завършва университета в Утрехт. Първото му назначение е в нидерландското министерство на финансите, но през 1924 г. той преминава в банковата сфера и частния бизнес. По-късно Байен става президент на Банката за международни разплащания и директор на британско-нидерландската фирма за хранителни продукти Юниливър.
През Втората световна война, докато родината му е окупирана от Германия, Байен работи в изгнание в Лондон. През 1944 г. той играе важна роля на конференцията в Бретън Уудс, на която се поставят основите на следвоенната международна финансова система. От 1946 г. представлява Нидерландия в съвета на Световната банка, а от 1948 г. изпълнява същата роля в Международния валутен фонд.
Байен е министър на външните работи в годините на възстановяването след Втората световна война. По време на войната той се убеждава, че за да се предотвратят периодично възникващите финансови кризи - като тази през 30-те години на XX век - е необходимо пълноценно регионално икономическо сътрудничество. Ръководителите в цяла следвоенна Европа започват да осъзнават, че ужасите на войната и икономическите кризи могат да се предотвратят чрез международно сътрудничество. Докато някои инициативи поставят ударението върху разгръщането на идеята в световен мащаб, Байен смята, че повече може да се постигне чрез регионално сътрудничество. Първите стъпки към икономическо сътрудничество са предприети през 1948 г. с плана „Маршал“ – огромен пакет от американска помощ за Европа, който изисква от европейските страни да координират икономическите въпроси в ОИСР. След декларацията „Шуман“ от 9 май 1950 г. се създава Европейската общност за въглища и стомана с крайната цел да се направят невъзможни войните в Европа.
Байен обаче вижда възможности за по-широко сътрудничество между европейските страни. Той осъзнава, че по това време ще е трудно да се осъществи политическа интеграция и успява да убеди колегите си в Нидерландия и Европа, че напредък може да се постигне с по-нататъшно икономическо сътрудничество, като вярва, че ще последва политическо обединение. От опита си в международната банкова и финансова сфера Байен знае, че проблеми като търговските бариери и безработицата не могат да се решат лесно на национално равнище, а изискват международен подход. Въпреки нежеланието и дори откритото противопоставяне от страна на нидерландското правителство, той успява да предложи плана си както по време на обсъждането на Европейската отбранителна общност, така и на обсъждането на Европейската политическа общност в началото на 50-те години на ХХ век.
Първоначално планът не получава голяма подкрепа, най-вече поради факта, че по това време френското правителство не проявява интерес към по-нататъшната икономическа интеграция. Когато обаче се провалят плановете за Европейска отбранителна общност заради решението на френския парламент да не ратифицира договора, ситуацията се променя. Стига се до задънена улица, тъй като нито планираната отбранителна общност, нито политическа общност имат шансове да бъдат реализирани. Това отново поставя в центъра на вниманието „плана Байен“. Планът се основава на виждането, че е необходимо пълноценно икономическо сътрудничество не само в областта на въглищата и стоманата, а цялостно. Поради това решението е общ пазар за всичко по примера на сътрудничеството между Белгия, Нидерландия и Люксембург, установено със споразумението за Бенелюкс през 1944 г. Под ръководството на белгийския министър Пол-Анри Спаак страните от Бенелюкс съчетават идеите на Байен с френския план за общност в областта на атомната енергия и дават на Байен възможност да представи плановете си на конференцията в Месина през 1955 г. Той обяснява, че политическо единство е немислимо без общ пазар с известна обща отговорност за икономическата и социалната политика и без наднационален орган. Това мнение съвпада с мненията на останалите участници в конференцията. В резултат на това през март 1957 г. шест страни подписват Римските договори и създават Европейската икономическа общност и Евратом.
През следващите години ролята на Байен често се пренебрегва, но неговата дейност допринася за процеса на европейска интеграция през 50-те години на ХХ век и му отрежда заслужено място след изтъкнатите личности, които днес наричаме бащи основатели на Европейския съюз. Той ще бъде запомнен задълго като човека, който даде нов тласък на европейския проект, когато това беше най-нужно.
Уинстън Чърчил
 |
злини като национализма и подпалването на войни. Чърчил формулира изводите си, извлечени от уроците на историята, в известната си „Реч пред академичната младеж“, произнесена в университета в Цюрих през 1946 г. „Има средство, което … след няколко години би направило цяла Европа … свободна и … щастлива. То е да се възстанови европейското семейство или колкото е възможно по-голяма част от него със структура, осигуряваща възможност да се живее в мир, сигурност и свобода. Ние трябва да изградим нещо като Съединени европейски щати.“
По този начин движещата сила зад антихитлеристката коалиция става активен защитник на
европейската кауза. Уинстън Чърчил също така си завоюва име като художник и писател: през 1953 г. е удостоен с Нобелова награда за литература.
Уинстън Чърчил е роден на 30 ноември 1874 г. в аристократичното семейство Спенсър-Чърчил на благородниците херцози Марлборо, но майка му е родена в Америка. След детството си, изпълнено с редица преимущества заради неговия произход, Чърчил започва
своето образование през 1888 г. в Хароу, престижно лондонско училище за момчета. Той не се оказва добър ученик и поради това училището не му харесва особено.След завършване на училището през 1893 г. Чърчил прави три опита да издържи приемен изпит за Кралската военна академия „Сандхърст“. След завършването на академията се отдава на военна кариера, като през следващите пет години воюва на три континента, получава четири медала и орден „За заслуги“, написва пет книги и спечелва депутатско място в парламента - всичко това преди да навърши 26 години.
По време на службата си в британската армия Чърчил е също и военен кореспондент. Докато отразява войната с бурите в Южна Африка, той се прочува с бягството си от лагер за военнопленници, а през 1900 г. се връща в Англия, за да се заеме с политическа кариера. Избран е в парламента и заема министерски постове в различни правителства като министър на вътрешните работи и първи лорд на Адмиралтейството (министър на военноморските сили). През 1915 г. е принуден да подаде оставка след провала на военна операция. Чърчил решава отново да се запише.
Чърчил показва знака на победата по време на реч пред Конгрес на Европа в Хага през 1948 г. доброволец и поема командването на Шести батальон на кралския шотландски стрелкови полк в окопите във Франция. Когато през 1917 г. е избрано ново правителство, той става
министър на въоръженията. През годините до 1929 г. Чърчил заема всички най-важни министерски постове, освен този на министър на външните работи. През 1929 г. той се дистанцира от консервативната партия, в която членува. Това е началото на период в живота на Чърчил, известен като „годините в немилост“. Той продължава да пише и е много продуктивен и публикуван автор на статии и книги. Чърчил е сред малкото хора, които много преди началото на Втората световна война забелязват растящата заплаха от Хитлер, и пръв надига глас на тревога.
През 1939 г. предсказанията на Чърчил се сбъдват и избухва Втората световна война. През 1940 г. той става министър-председател и ръководи Великобритания през трудните военни години, като вдъхва надежда и непоколебимост на британския народ с пламенни речи. Твърдият му отказ да приеме поражение или да преговаря с нацистите вдъхновява съпротивата на британците, особено в началото на войната, когато Великобритания противостои на Хитлер сама. Въпреки това след края на войната Чърчил губи изборите. Не загубва обаче способността си правилно да тълкува развитието на събитията в бъдеще, както доказва с известната си реч във Фултън, Мисури, за заплахата от съветските комунисти, в
която използва добре известната фраза за „желязната завеса“.
През 1946 г. Чърчил произнася друга известна реч в университета в Цюрих, в която се застъпва за идеята за „Съединени европейски щати“, като призовава европейците
да обърнат гръб на ужасите на миналото и да погледнат в бъдещето. Той заявява, че Европа не може да си позволи да носи и занапред товара на омразата и отмъщението, породени
от раните на миналото, и че първата стъпка за възстановяване на „европейското семейство“ на справедливост, милосърдие и свобода е „да се създаде нещо подобно на Съединени
европейски щати“. Само по този начин стотици милиони трудещи се ще могат да си възвърнат простите радости и надежди, за които си струва да се живее“.
С призива си за Съединени европейски щати Чърчил е един от първите, които предлагат европейска интеграция, за да се предотврати повторение на жестокостите през двете световни войни. Той призовава за създаването на Съвет на Европа като първа стъпка. През 1948 г. в Хага се събират 800 представители на всички европейски страни на знаменателен по своята същност Конгрес на Европа, чийто почетен председател е Чърчил. В резултат на този конгрес на 5 май 1949 г. е създаден Съветът на Европа, на чието първо заседание присъства самият Чърчил. Неговият призив за действие може да се разглежда като тласък за европейската интеграция, както е договорено впоследствие на Конференцията в Месина през 1955 г., която две години по-късно довежда до Римския договор. Чърчил е този, който пръв издига идеята за „европейска армия“, която да защитава континента и да придава известна мощ на европейската дипломация. По-късно – през 1959 г. - се създава Европейският съд за правата на човека – десетилетие, след като Чърчил за пръв път предлага идеята.
Уинстън Чърчил е не само вдъхновител на народите на Европа като обединяващ фактор в борбата на съюзниците срещу нацизма и фашизма, но и впоследствие се превръща в движеща сила на европейската интеграция и в активен застъпник за нейната кауза.
_____________________________
Информация за Уинстън Чърчил от Уикипедия
Йозеф Бех
Йозеф Бех е люксембургски политик, който подпомага създаването на Европейската общност за въглища и стомана в началото на 50-те години на XX век и е водещ архитект на европейската интеграция в края на този период. Именно съвместен меморандум на страните от Бенелюкс води до свикването на конференцията в Месина през юни 1955 г., която проправя пътя за Европейската икономическа общност.
Опитът на Бех, който живее в Люксембург по време на двете световни войни, му показва колко безсилна е малка страна като Люксембург, изолирана между двама силни съседи. Това го кара да разбере значението на интернационализма и сътрудничеството между държавите, за да бъде Европа стабилна и благоденстваща. Той подпомага създаването на съюза Бенелюкс между Белгия, Нидерландия и Люксембург – опит, който е от голяма полза, когато се създават европейските институции. Процесът на създаване на този съюз между трите малки държави оттогава се смята за прототип на самия Европейски съюз.
Ранни години и политически път
Йозеф Бех е роден на 17 февруари 1887 г. Дикирх, Люксембург. Той учи право във Фрибург (Швейцария) и в Париж (Франция). След завършването на образованието си през 1914 г. се
заема с адвокатска практика и през същата година е избран в Камарата на депутатите на Люксембург от новосъздадената Християнска партия. През 1921 г. Бех става министър на вътрешните работи и образованието. През 1926 г. става министър-председател и министър на външните работи и земеделието. Именно през този период между 1926 г. и 1936 г., когато той е министър-председател, настъпва световната финансова криза. Бех разбира огромното значение, което износът има за икономиката на дадена страна. Тъй като основният търговски партньор на Люксембург е Германия, страната е много зависима от своя съсед. В резултат на това Бех се опитва да ограничи колкото е възможно повече икономическата зависимост на Люксембург от Германия. В опитите си да разшири пазарите за люксембургската стоманена промишленост той договаря за пръв път по-тясно икономическо сътрудничество и митнически съюз с Белгия, а по-късно и с Нидерландия. Тези усилия допринасят за създаването на съюза Бенелюкс по време на Втората световна война.
Когато нацистка Германия напада Люксембург на 10 май 1940 г., Бех е принуден да замине в изгнание заедно с редица други министри и с държавния глава – великата херцогиня Шарлот, като в Лондон се създава правителство в изгнание. Именно в качеството си на министър на външните работи през 1944 г. в Лондон той подписва договора за Бенелюкс. Опитът му със създаването на икономически съюз, който насърчава свободното движение на работници,
Основоположниците на ЕС Бех с кинокамера се наслаждава на момент на отмора по време на Конференцията в Месина през 1955 г. капитали, услуги и стоки в региона, по-късно се оказва полезен при създаването на Европейската икономическа общност. Целият живот на Бех е белязан от спомена за Първата световна война и последвалата криза, когато Люксембург е заплашен от поглъщане от своите съседи. Това чувство на безпомощност го кара да подкрепя идеята за силен интернационализъм. Ето защо той представлява Люксембург на всички многостранни преговори по време на и след Втората световна война и призовава сънародниците си да приемат присъединяването на великото херцогство към създадените международни организации: Бенелюкс - през 1944 г., Организацията на обединените нации - през 1946 г. и НАТО - през 1949 г.
На 9 май 1950 г. Бех е външен министър на Люксембург. Като съзнава необходимостта страната му да сближи съседите си чрез икономически и политически споразумения, той с ентусиазъм приема предложението, направено на тази дата от френския му колега Робер Шуман, за създаване на Европейска общност за въглища и стомана. Бех знае, че това ще даде на Люксембург възможности, от които страната се нуждае, и ще й осигури място и глас в Европа. Допълнителен фактор за повишаване на авторитета на Люксембург на стария континент е обстоятелството, че той успява да постигне седалището на върховния орган на Европейската общност за въглища и стомана да бъде в Люксембург. Като следваща стъпка Бех подкрепя плановете за Европейска отбранителна общност. Те са отхвърлени от Франция през 1954 г., но това не е краят на европейската интеграция.
От 1 до 3 юни 1955 г. Йозеф Бех председателства Конференцията в Месина, която по-късно довежда до сключването на Римския договор за създаването на Европейската икономическа общност. В центъра на вниманието на конференцията е меморандум, представен от трите държави от Бенелюкс, включително Йозеф Бех като представител на Люксембург. Меморандумът обединява плановете на Франция и Нидерландия, които предлагат да се предприемат нови стъпки в областта на транспорта и енергетиката, по-специално ядрената, и идеята за създаване на общ пазар, като се обръща специално внимание на необходимостта от общ орган с реални правомощия. Въз основа на опита на Бенелюкс и на Европейската общност за въглища и стомана тримата външни министри предлагат план, развиващ по-нататък идеята на нидерландския министър Байен, който препоръчва икономическото сътрудничество като начин да се постигне обединение на Европа. Този „доклад Спаак“, наречен на името на белгийския министър Спаак, председател на комисията, която го е изготвила, става основа за междуправителствената конференция, на която са изготвени договорите за общ пазар и сътрудничество в областта на атомната енергетика, подписани в Рим на 25 март 1957 г.
През 1959 г. Бех се отказва от поста министър на външните работи, който заема от 1929 г. От 1959 г. до 1964 г. той е председател на Камарата на представителите, преди да се оттегли от политическата сцена на 77 години. Бех почива 11 години по-късно – през 1975 г. Заради ролята му в обединението на Европа днес той е смятан за един от бащите основатели на Европейския съюз. Йозеф Бех дава отличен пример как малка страна като Люксембург може да играе решаваща роля на международната сцена.
Опитът на Бех, който живее в Люксембург по време на двете световни войни, му показва колко безсилна е малка страна като Люксембург, изолирана между двама силни съседи. Това го кара да разбере значението на интернационализма и сътрудничеството между държавите, за да бъде Европа стабилна и благоденстваща. Той подпомага създаването на съюза Бенелюкс между Белгия, Нидерландия и Люксембург – опит, който е от голяма полза, когато се създават европейските институции. Процесът на създаване на този съюз между трите малки държави оттогава се смята за прототип на самия Европейски съюз.
Ранни години и политически път
Йозеф Бех е роден на 17 февруари 1887 г. Дикирх, Люксембург. Той учи право във Фрибург (Швейцария) и в Париж (Франция). След завършването на образованието си през 1914 г. се
заема с адвокатска практика и през същата година е избран в Камарата на депутатите на Люксембург от новосъздадената Християнска партия. През 1921 г. Бех става министър на вътрешните работи и образованието. През 1926 г. става министър-председател и министър на външните работи и земеделието. Именно през този период между 1926 г. и 1936 г., когато той е министър-председател, настъпва световната финансова криза. Бех разбира огромното значение, което износът има за икономиката на дадена страна. Тъй като основният търговски партньор на Люксембург е Германия, страната е много зависима от своя съсед. В резултат на това Бех се опитва да ограничи колкото е възможно повече икономическата зависимост на Люксембург от Германия. В опитите си да разшири пазарите за люксембургската стоманена промишленост той договаря за пръв път по-тясно икономическо сътрудничество и митнически съюз с Белгия, а по-късно и с Нидерландия. Тези усилия допринасят за създаването на съюза Бенелюкс по време на Втората световна война.
Когато нацистка Германия напада Люксембург на 10 май 1940 г., Бех е принуден да замине в изгнание заедно с редица други министри и с държавния глава – великата херцогиня Шарлот, като в Лондон се създава правителство в изгнание. Именно в качеството си на министър на външните работи през 1944 г. в Лондон той подписва договора за Бенелюкс. Опитът му със създаването на икономически съюз, който насърчава свободното движение на работници,
Основоположниците на ЕС Бех с кинокамера се наслаждава на момент на отмора по време на Конференцията в Месина през 1955 г. капитали, услуги и стоки в региона, по-късно се оказва полезен при създаването на Европейската икономическа общност. Целият живот на Бех е белязан от спомена за Първата световна война и последвалата криза, когато Люксембург е заплашен от поглъщане от своите съседи. Това чувство на безпомощност го кара да подкрепя идеята за силен интернационализъм. Ето защо той представлява Люксембург на всички многостранни преговори по време на и след Втората световна война и призовава сънародниците си да приемат присъединяването на великото херцогство към създадените международни организации: Бенелюкс - през 1944 г., Организацията на обединените нации - през 1946 г. и НАТО - през 1949 г.
На 9 май 1950 г. Бех е външен министър на Люксембург. Като съзнава необходимостта страната му да сближи съседите си чрез икономически и политически споразумения, той с ентусиазъм приема предложението, направено на тази дата от френския му колега Робер Шуман, за създаване на Европейска общност за въглища и стомана. Бех знае, че това ще даде на Люксембург възможности, от които страната се нуждае, и ще й осигури място и глас в Европа. Допълнителен фактор за повишаване на авторитета на Люксембург на стария континент е обстоятелството, че той успява да постигне седалището на върховния орган на Европейската общност за въглища и стомана да бъде в Люксембург. Като следваща стъпка Бех подкрепя плановете за Европейска отбранителна общност. Те са отхвърлени от Франция през 1954 г., но това не е краят на европейската интеграция.
От 1 до 3 юни 1955 г. Йозеф Бех председателства Конференцията в Месина, която по-късно довежда до сключването на Римския договор за създаването на Европейската икономическа общност. В центъра на вниманието на конференцията е меморандум, представен от трите държави от Бенелюкс, включително Йозеф Бех като представител на Люксембург. Меморандумът обединява плановете на Франция и Нидерландия, които предлагат да се предприемат нови стъпки в областта на транспорта и енергетиката, по-специално ядрената, и идеята за създаване на общ пазар, като се обръща специално внимание на необходимостта от общ орган с реални правомощия. Въз основа на опита на Бенелюкс и на Европейската общност за въглища и стомана тримата външни министри предлагат план, развиващ по-нататък идеята на нидерландския министър Байен, който препоръчва икономическото сътрудничество като начин да се постигне обединение на Европа. Този „доклад Спаак“, наречен на името на белгийския министър Спаак, председател на комисията, която го е изготвила, става основа за междуправителствената конференция, на която са изготвени договорите за общ пазар и сътрудничество в областта на атомната енергетика, подписани в Рим на 25 март 1957 г.
През 1959 г. Бех се отказва от поста министър на външните работи, който заема от 1929 г. От 1959 г. до 1964 г. той е председател на Камарата на представителите, преди да се оттегли от политическата сцена на 77 години. Бех почива 11 години по-късно – през 1975 г. Заради ролята му в обединението на Европа днес той е смятан за един от бащите основатели на Европейския съюз. Йозеф Бех дава отличен пример как малка страна като Люксембург може да играе решаваща роля на международната сцена.